петък, 21 октомври 2011 г.

Нашият сезон


Зимата наближава. Улиците опустяват. Става студено. Мрачно. Хората, заменят кожените якенца с палта и зимни якета. Из целият град вечер мирише на пушек. Всички са запалили в тях парното, камината или са си пуснали климатика и стоят на топличко. Или в заведенията. Пият горещи шоколади и чайчета. Влюбените двойки пък вървят по улиците прегърнати и всеки търси топлинка в своята половинка. Всичко е някак си толкова хубаво!
Обичам зимата и студа! Те сплотяват хората и ми става едно хем хубаво и приятно, хем носталгично. Та нали и аз до преди почти година имах момче, което ме гушкаше, когато ми беше студено. Момче, което ме топлеше.
Ее, сега го няма. Няма кой да стопли студеното ми тяло, студените ми ръчички... '''И'', Единствено ти  би ме сгрял цялата само с присъствието си, само с целувките си и думите си.
Обичам тези зимни и хубави спомени с теб, и толкова много ми липсват.
Обичам как стояхме на някоя пейка сгушени един в друг. Тогава  целият свят спираше и никой не съществуваше. Бяхме само аз и ти! Това бяха мигове, които никога няма да се изпарят от съзнанието ми. Мигове, които пазя дълбоко в себе си.
Знам, че няма как да върна времето назад и за това връщам лентата, и си представям, че все още сме си заедно. Но винаги сапуненият ми мехур от представи и мечти се пука и ти се превръщаш единствено във капка вода и веро, а след това замръзваш. Дали и ти усещаш студа навън? А не ти ли липсва топлинка? Не ти ли  липсвам аз?
И все пак си обичам зимата. Колкото и да ме връща назад, и колкото и да ме мъчи. Това си е нашият сезон. Нашето време, когато бяхме толкова сплотени и толкова влюбени.