неделя, 18 март 2012 г.

Аз не плача! Аз продължавам!

Болка! - '' Международната асоциация за изучаване на болката” я определя като: "неприятно сетивно и емоционално преживяване, свързано с актуално или потенциално увреждане на тъканите. Тя е най-ранният симптом на увреда на тъканите или на заболяване".

  В изминалата година пишех единствено за болката, самотата и за обичта ми към човек, който не се интересува от мен. Живеех с надежда, макар че не получих никаква заинтересованост от него.
  Година аз плачех и се обвинявах. Всеки ден се питах: '' Какво толкова му сторих, че да се държи по този начин?''. Мислите и въпросите ми ме измъчваха, а неговото безразличие ме разсичаше с всеки изминал ден на по-ситни и по-ситни парченца.
  Сега година по-късно една приятелка ми зададе следните въпроси: '' Как след време, ако те попитат би описала миналата година?, С какво ще я запомниш?''
  Вцепених се. Та аз през цялата година страдах и оплаквах човек, който сега ме подминава като пътен знак. Човек, който не ме оцени, а и дори не се опита. А с какво ще я запомня?! С много сълзи и мъка. С много извинения пред себе си, пред него.. С много опити да оправя нещата... С много обвинения към себе си.. С много тревоги...
Цяла една година на вятъра... Цяла една година пропиляно време и нищо постигнато... Цяла една година в застой.
Много хора минаха през живота ми, много се бореха за мен и ме искаха. Искаха ме толкова силно, а аз все им отговарях, че не съм готова. Че на този етап не искам нищо. Някои след отказа ми се отказваха, други се бореха още и още. Накрая обаче и на настоятелните  им писваше и изчезваха от живота ми. Всичките те - усяха. Всички те продължиха.
    А аз? С мен какво се случи? Останах да живея с миналото. Да се измъчвам с него.
     Но днес не искам да живея с ''преди'', искам да живея с ''днес'' и ''сега''.
    ''И'' това са последните редове, които пиша за теб. Аз винаги ще те помня и сигурно често ще се сещам за теб, защото именно заради теб израснах. Именно ти ме научи да чувствам и именно нашата раздяла ми помогна да показвам обичта си.
   АЗ продължавам. Надявам се да съм щастлива... знам, че ще съм. Бъди и ти.
   Сбогом, ''И''! Аз не плача! Аз продължавам!

събота, 4 февруари 2012 г.

Преди тя се губеше в неговите толкова дълбоки и кафяви очи.
Преди те я топлeха и я караха да се усмихва, днес я карат да замръзва и да плаче. Преди тези малки светещи искрици я гледаха с надежда и радост, днес я разсичат с безразличие и нетърпимост.
Днес няма спомен от онези обичащи очи... Днес те просто гледат към друга.

сряда, 1 февруари 2012 г.

Ана го погледна и му се усмихна нежно. Той се приближи още повече към нея, изсмя и се в лицето и я подмина. Тогава тя усети как студа я обгръща още повече. Вече не чувстваше.. Не чувстваше тялото си, не можеше да улови мислите си - те танцуваха заедно със снежинките, които се удряха в лицето й. Тя не усещаше дори и сълзите, които се стичаха по зачервените и бузи. В ушите и още кънтеше неговият подигравателен смях. След секунди тя осъзна, че стои съвсем сама в центъра на площада. Тя бързо изтри сълзите си, сложи изкуствената усмивка, която носеше вече доста дълго и продължи да върви по заледената алея.

петък, 13 януари 2012 г.

"Размениха по едно ''Колко ми липсваше'' и се сгушиха един в друг.. Отново бяха заедно, отново всичко беше наред."


Животът нито е песен, нито е  приказка, тук няма сценарии, няма принцеси, няма и принцове. Точно заради това всичко приключва още преди да е започнало. Главните актьори са недействителни, обитаващи планета пълна с магадагуди. Действително те живеят в чайници. Не, не не са духове и не изпълняват желания. Те чакат просто да бъдат освободени. Това се случва за кратко и не зависи изобщо от тях. Всъщност зависи изцяло от теб. Нека обясня! Наливаш си чаша чай, изпиваш го до дъно и се втурваш към тоалетната. Там се облекчаваш от насъбралото се напрежение долу в стомаха и по този начин всъщност, ти изхвърляш тези малки човечета в бурния и дълбок океан (сигурно). В този момент те започват да танцуват от радост и се сгушват един в друг. Всичко приключва, когато налягането стане по-силно и водата застане между тях. При тях отново настъпва раздяла. Те плачат, крещят и вият от болка. Звуците са непосилни за човешкото ухо и понякога тъпанчетата се пръскат. Шумът е убийствен и дори причинява бавна и мъчителна смърт. Та, искаш ли чаша чай или предпочиташ да умреш?