неделя, 18 март 2012 г.

Аз не плача! Аз продължавам!

Болка! - '' Международната асоциация за изучаване на болката” я определя като: "неприятно сетивно и емоционално преживяване, свързано с актуално или потенциално увреждане на тъканите. Тя е най-ранният симптом на увреда на тъканите или на заболяване".

  В изминалата година пишех единствено за болката, самотата и за обичта ми към човек, който не се интересува от мен. Живеех с надежда, макар че не получих никаква заинтересованост от него.
  Година аз плачех и се обвинявах. Всеки ден се питах: '' Какво толкова му сторих, че да се държи по този начин?''. Мислите и въпросите ми ме измъчваха, а неговото безразличие ме разсичаше с всеки изминал ден на по-ситни и по-ситни парченца.
  Сега година по-късно една приятелка ми зададе следните въпроси: '' Как след време, ако те попитат би описала миналата година?, С какво ще я запомниш?''
  Вцепених се. Та аз през цялата година страдах и оплаквах човек, който сега ме подминава като пътен знак. Човек, който не ме оцени, а и дори не се опита. А с какво ще я запомня?! С много сълзи и мъка. С много извинения пред себе си, пред него.. С много опити да оправя нещата... С много обвинения към себе си.. С много тревоги...
Цяла една година на вятъра... Цяла една година пропиляно време и нищо постигнато... Цяла една година в застой.
Много хора минаха през живота ми, много се бореха за мен и ме искаха. Искаха ме толкова силно, а аз все им отговарях, че не съм готова. Че на този етап не искам нищо. Някои след отказа ми се отказваха, други се бореха още и още. Накрая обаче и на настоятелните  им писваше и изчезваха от живота ми. Всичките те - усяха. Всички те продължиха.
    А аз? С мен какво се случи? Останах да живея с миналото. Да се измъчвам с него.
     Но днес не искам да живея с ''преди'', искам да живея с ''днес'' и ''сега''.
    ''И'' това са последните редове, които пиша за теб. Аз винаги ще те помня и сигурно често ще се сещам за теб, защото именно заради теб израснах. Именно ти ме научи да чувствам и именно нашата раздяла ми помогна да показвам обичта си.
   АЗ продължавам. Надявам се да съм щастлива... знам, че ще съм. Бъди и ти.
   Сбогом, ''И''! Аз не плача! Аз продължавам!

събота, 4 февруари 2012 г.

Преди тя се губеше в неговите толкова дълбоки и кафяви очи.
Преди те я топлeха и я караха да се усмихва, днес я карат да замръзва и да плаче. Преди тези малки светещи искрици я гледаха с надежда и радост, днес я разсичат с безразличие и нетърпимост.
Днес няма спомен от онези обичащи очи... Днес те просто гледат към друга.

сряда, 1 февруари 2012 г.

Ана го погледна и му се усмихна нежно. Той се приближи още повече към нея, изсмя и се в лицето и я подмина. Тогава тя усети как студа я обгръща още повече. Вече не чувстваше.. Не чувстваше тялото си, не можеше да улови мислите си - те танцуваха заедно със снежинките, които се удряха в лицето й. Тя не усещаше дори и сълзите, които се стичаха по зачервените и бузи. В ушите и още кънтеше неговият подигравателен смях. След секунди тя осъзна, че стои съвсем сама в центъра на площада. Тя бързо изтри сълзите си, сложи изкуствената усмивка, която носеше вече доста дълго и продължи да върви по заледената алея.

петък, 13 януари 2012 г.

"Размениха по едно ''Колко ми липсваше'' и се сгушиха един в друг.. Отново бяха заедно, отново всичко беше наред."


Животът нито е песен, нито е  приказка, тук няма сценарии, няма принцеси, няма и принцове. Точно заради това всичко приключва още преди да е започнало. Главните актьори са недействителни, обитаващи планета пълна с магадагуди. Действително те живеят в чайници. Не, не не са духове и не изпълняват желания. Те чакат просто да бъдат освободени. Това се случва за кратко и не зависи изобщо от тях. Всъщност зависи изцяло от теб. Нека обясня! Наливаш си чаша чай, изпиваш го до дъно и се втурваш към тоалетната. Там се облекчаваш от насъбралото се напрежение долу в стомаха и по този начин всъщност, ти изхвърляш тези малки човечета в бурния и дълбок океан (сигурно). В този момент те започват да танцуват от радост и се сгушват един в друг. Всичко приключва, когато налягането стане по-силно и водата застане между тях. При тях отново настъпва раздяла. Те плачат, крещят и вият от болка. Звуците са непосилни за човешкото ухо и понякога тъпанчетата се пръскат. Шумът е убийствен и дори причинява бавна и мъчителна смърт. Та, искаш ли чаша чай или предпочиташ да умреш?


неделя, 25 декември 2011 г.

Коледно чудо няма.. мечтите дори и на Коледа не се сбъдват..
Казват, че когато искаш нещо много силно.. то се сбъдва. Отначало си мислих, че може би не го желая толкова много, но в последствие разбрах, че просто няма чудеса... Или те просто не се сбъдват на мен колкото и да вярвам в тях!

неделя, 18 декември 2011 г.

вечер.. късно.. студ.. мрак..самота..звуци..тишина..песен, която звучи за фон... песен, която само ме кара да плача.. не я спирам.. не мога .. празна чаша и празна бутилка.. дим.. цигара.. пепелника е пълен.. стаята задимена.. бюрото затрупано от снимки.. снимки на момче.. спомен.. тъга.. носталгия.. чатове стари, но толкова ценни... сърце .. малко на части, но все пак сърце..студ.. мрак .. сълзи и много болка..

петък, 21 октомври 2011 г.

Нашият сезон


Зимата наближава. Улиците опустяват. Става студено. Мрачно. Хората, заменят кожените якенца с палта и зимни якета. Из целият град вечер мирише на пушек. Всички са запалили в тях парното, камината или са си пуснали климатика и стоят на топличко. Или в заведенията. Пият горещи шоколади и чайчета. Влюбените двойки пък вървят по улиците прегърнати и всеки търси топлинка в своята половинка. Всичко е някак си толкова хубаво!
Обичам зимата и студа! Те сплотяват хората и ми става едно хем хубаво и приятно, хем носталгично. Та нали и аз до преди почти година имах момче, което ме гушкаше, когато ми беше студено. Момче, което ме топлеше.
Ее, сега го няма. Няма кой да стопли студеното ми тяло, студените ми ръчички... '''И'', Единствено ти  би ме сгрял цялата само с присъствието си, само с целувките си и думите си.
Обичам тези зимни и хубави спомени с теб, и толкова много ми липсват.
Обичам как стояхме на някоя пейка сгушени един в друг. Тогава  целият свят спираше и никой не съществуваше. Бяхме само аз и ти! Това бяха мигове, които никога няма да се изпарят от съзнанието ми. Мигове, които пазя дълбоко в себе си.
Знам, че няма как да върна времето назад и за това връщам лентата, и си представям, че все още сме си заедно. Но винаги сапуненият ми мехур от представи и мечти се пука и ти се превръщаш единствено във капка вода и веро, а след това замръзваш. Дали и ти усещаш студа навън? А не ти ли липсва топлинка? Не ти ли  липсвам аз?
И все пак си обичам зимата. Колкото и да ме връща назад, и колкото и да ме мъчи. Това си е нашият сезон. Нашето време, когато бяхме толкова сплотени и толкова влюбени.